Двойното гражданство - символ на спасяващия се поединично беглец
Депутатът с втори паспорт е жертван да се сблъска челно с реалността у нас
Малко преди лятната почивка депутати от ръководещото болшинство внесоха оферти за промени в конституцията. И до момента в който всички се концентрираха върху димката за промяната на националния празник, други по-притеснителни оферти бяха оставени на тълкуването на юристите. Наред с неразбираемите за 99% от популацията оферти за промени в правосъдната система депутатите желаеха да приложат малко непознато ноу-хау точно във връзка с личното си работно място.
Едно от тях бе премахването на ограничаването за двойното поданство за кандидат-депутати. Оставяме настрани правните последствия от сходна поръчка, тъй като
и министрите, а и президентът дават отговор на “условията за избиране на народен представител ”,
както категорично е написано в главния закон.
Тук ще обърна внимание не върху правното, а върху социокултурното измерение на това предложение за нашата действителност.
Въпросът за политиците с двойно поданство съпътства политическия ни живот още с изработването на сегашната конституция. Според някои тези ограничавания са измислени, с цел да пресекат мераците на избрани хора да заемат висши държавни постове, в частност - президент. Под ударите на ограничаването за поданството, а след това и поради месторождението и уседналостта попадат Андрей Луканов (роден в Москва), Георги Пирински (роден в Ню Йорк) и Симеон Сакскобургготски (живял в заточение повече от 40 г.).
А Конституционният съд прекъсва депутатските права на Жорж Ганчев в 37-ото Народно събрание, тъй като с изключение на българско имал и американско поданство. В последна сметка обаче роденият в Съединени американски щати социалист Пирински става началник на Народно събрание, а израсналият в чужбина цар в заточение - министър председател. А през 2021 година се разбра, че до момента в който е бил длъжностен министър на стопанската система, Кирил Петков е бил и канадски жител.
Казусът с двойното поданство е обвързван и с въпроса за миграцията на българите след 1989 година, когато границите се отварят. Така в последните 30 година се сътвори потомство, вряло и кипяло в чужбина, което може да съпоставя по какъв начин е по света и по какъв начин - у нас. А по-образованите и
по-амбициозните стават мераклии да се върнат и да “европеизират ” съгражданите си
Някои от тях след години труд и пот получават и най-голямата премия за изстрадалото си себеразвитие - поданството на приемащата страна.
Учейки и развивайки се в друга страна обаче, човек се интегрира в логиката на нейните публични процеси и взаимоотношения. Да си жител на една страна, допуска да си обвързван с нея както правно, по този начин и политически – т.е. да си част от гражданското ѝ общество. Но с какво живеещите в чужбина българи са свързани с родината си с изключение на с персоналната си карта и с тесния фамилен и другарски кръг? Понякога единственият им “досег ” с българската действителност са генерираните от фейсбук логаритъма вести за протичащото се у нас.
Откъснеш ли се за дълго време от родната реалност, това основава причина за неверни управнически решения, в случай че попаднеш на сходна позиция. Така прословутите “българско усърдие и деятелност ” заблудиха Симеон Сакскобургготски, че за 800 дни могат да се създадат амбициозни промени у нас.
В световния свят задграничното пътешестване, образованието и професионалното развиване са измежду най-ценните придобивки. Но за по-голямата част от българите, останали в България, получилият поданство в друга страна човек символизира самостоятелния блян към търсенето на по-добър живот..., само че за себе си. Двойният жител е станал знак на спасяващия се поединично дезертьор. Затова звучи съвсем подозрително някой да си е уредил живота другаде, а след това безкористно да проповядва на “местните ” изучените положителни практики. Защото точно поданството допуска по-дълготрайна уседналост в другата страна - тоест по-голяма ангажираност към тамошните проблеми, в сравнение с към тукашните. А прекаралите дълги години в чужбина попиват и възпроизвеждат преобладаващия двузначен роман на Европейски Съюз, който дели хората на прогресивни еврофили и назадничави властнически носталгици.
Проблемът на това схващане е, че то изключва нюансите, откъснато е от локалния подтекст и не взема поради спецификите на обособената страна. Това важи изключително за политическите процеси у нас, които не се основават на класическите закони на политологията, а по логиката на локалния, в случай че щете, тарикатлък. Неслучайно всички задгранични месии са обречени да се сблъскат челно с действителността у нас, когато се пробват автоматизирано да приложат практики от Германия, Англия или Съединени американски щати в България.
В последна сметка въпросът се свежда до това
кой схваща българската среда - откъснатият от родния подтекст човек или локалният състезател
А какво избира българинът, може да забележим с един бърз взор върху последните 30 години от политическата ни история. До 2009 година българите залагат повече или по-малко на юпитата с бели якички, чиято цел е точно участието в Европейски Съюз и НАТО. Веднъж реализирана тази цел, към този момент залагат на евроатлантизма с български специфики - повече българско и по-малко непознато. Неслучайно известният със скромния си британски и непосредствен до националния дух Бойко Борисов побеждава няколко пъти изучилите се на Запад политици. Единствен съумя Слави, който също е покрай националните маси. Както и Кирил Петков, на който оказа помощ и всеобщата отмалялост на хората от Борисов.
Много по-добра корекция в конституцията би била, в случай че депутатът се избираше като президента и с изключение на да няма друго поданство, да се изисква и уседналост. Друг е въпросът какво може да научиш за българската действителност за 5 години, откакто 10-15-20 години си бил откъснат от нея.
Има и различен аспект, който никой не разяснява - имунитета. Ако има друго поданство, един народен представител предпазен ли е от наказателно гонене от другата страна? И в случай че не е предпазен - какво подсигурява, че ще има независимост на съвестта, каквато се чака да има? Затова още веднъж приканвам депутатите - в устрема си за смяна не почвайте от горната страна посредством конституцията.
Малко преди лятната почивка депутати от ръководещото болшинство внесоха оферти за промени в конституцията. И до момента в който всички се концентрираха върху димката за промяната на националния празник, други по-притеснителни оферти бяха оставени на тълкуването на юристите. Наред с неразбираемите за 99% от популацията оферти за промени в правосъдната система депутатите желаеха да приложат малко непознато ноу-хау точно във връзка с личното си работно място.
Едно от тях бе премахването на ограничаването за двойното поданство за кандидат-депутати. Оставяме настрани правните последствия от сходна поръчка, тъй като
и министрите, а и президентът дават отговор на “условията за избиране на народен представител ”,
както категорично е написано в главния закон.
Тук ще обърна внимание не върху правното, а върху социокултурното измерение на това предложение за нашата действителност.
Въпросът за политиците с двойно поданство съпътства политическия ни живот още с изработването на сегашната конституция. Според някои тези ограничавания са измислени, с цел да пресекат мераците на избрани хора да заемат висши държавни постове, в частност - президент. Под ударите на ограничаването за поданството, а след това и поради месторождението и уседналостта попадат Андрей Луканов (роден в Москва), Георги Пирински (роден в Ню Йорк) и Симеон Сакскобургготски (живял в заточение повече от 40 г.).
А Конституционният съд прекъсва депутатските права на Жорж Ганчев в 37-ото Народно събрание, тъй като с изключение на българско имал и американско поданство. В последна сметка обаче роденият в Съединени американски щати социалист Пирински става началник на Народно събрание, а израсналият в чужбина цар в заточение - министър председател. А през 2021 година се разбра, че до момента в който е бил длъжностен министър на стопанската система, Кирил Петков е бил и канадски жител.
Казусът с двойното поданство е обвързван и с въпроса за миграцията на българите след 1989 година, когато границите се отварят. Така в последните 30 година се сътвори потомство, вряло и кипяло в чужбина, което може да съпоставя по какъв начин е по света и по какъв начин - у нас. А по-образованите и
по-амбициозните стават мераклии да се върнат и да “европеизират ” съгражданите си
Някои от тях след години труд и пот получават и най-голямата премия за изстрадалото си себеразвитие - поданството на приемащата страна.
Учейки и развивайки се в друга страна обаче, човек се интегрира в логиката на нейните публични процеси и взаимоотношения. Да си жител на една страна, допуска да си обвързван с нея както правно, по този начин и политически – т.е. да си част от гражданското ѝ общество. Но с какво живеещите в чужбина българи са свързани с родината си с изключение на с персоналната си карта и с тесния фамилен и другарски кръг? Понякога единственият им “досег ” с българската действителност са генерираните от фейсбук логаритъма вести за протичащото се у нас.
Откъснеш ли се за дълго време от родната реалност, това основава причина за неверни управнически решения, в случай че попаднеш на сходна позиция. Така прословутите “българско усърдие и деятелност ” заблудиха Симеон Сакскобургготски, че за 800 дни могат да се създадат амбициозни промени у нас.
В световния свят задграничното пътешестване, образованието и професионалното развиване са измежду най-ценните придобивки. Но за по-голямата част от българите, останали в България, получилият поданство в друга страна човек символизира самостоятелния блян към търсенето на по-добър живот..., само че за себе си. Двойният жител е станал знак на спасяващия се поединично дезертьор. Затова звучи съвсем подозрително някой да си е уредил живота другаде, а след това безкористно да проповядва на “местните ” изучените положителни практики. Защото точно поданството допуска по-дълготрайна уседналост в другата страна - тоест по-голяма ангажираност към тамошните проблеми, в сравнение с към тукашните. А прекаралите дълги години в чужбина попиват и възпроизвеждат преобладаващия двузначен роман на Европейски Съюз, който дели хората на прогресивни еврофили и назадничави властнически носталгици.
Проблемът на това схващане е, че то изключва нюансите, откъснато е от локалния подтекст и не взема поради спецификите на обособената страна. Това важи изключително за политическите процеси у нас, които не се основават на класическите закони на политологията, а по логиката на локалния, в случай че щете, тарикатлък. Неслучайно всички задгранични месии са обречени да се сблъскат челно с действителността у нас, когато се пробват автоматизирано да приложат практики от Германия, Англия или Съединени американски щати в България.
В последна сметка въпросът се свежда до това
кой схваща българската среда - откъснатият от родния подтекст човек или локалният състезател
А какво избира българинът, може да забележим с един бърз взор върху последните 30 години от политическата ни история. До 2009 година българите залагат повече или по-малко на юпитата с бели якички, чиято цел е точно участието в Европейски Съюз и НАТО. Веднъж реализирана тази цел, към този момент залагат на евроатлантизма с български специфики - повече българско и по-малко непознато. Неслучайно известният със скромния си британски и непосредствен до националния дух Бойко Борисов побеждава няколко пъти изучилите се на Запад политици. Единствен съумя Слави, който също е покрай националните маси. Както и Кирил Петков, на който оказа помощ и всеобщата отмалялост на хората от Борисов.
Много по-добра корекция в конституцията би била, в случай че депутатът се избираше като президента и с изключение на да няма друго поданство, да се изисква и уседналост. Друг е въпросът какво може да научиш за българската действителност за 5 години, откакто 10-15-20 години си бил откъснат от нея.
Има и различен аспект, който никой не разяснява - имунитета. Ако има друго поданство, един народен представител предпазен ли е от наказателно гонене от другата страна? И в случай че не е предпазен - какво подсигурява, че ще има независимост на съвестта, каквато се чака да има? Затова още веднъж приканвам депутатите - в устрема си за смяна не почвайте от горната страна посредством конституцията.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ